Анализирахме 42 000 публикации, за да видим как българските медии отразяват домашното насилие и насилието срещу деца. Случаите попадат в новинарските емисии, водят до оживени дискусии и често остават в информационния поток седмици наред.
Но какво всъщност научаваме от тези публикации?
В изследването, изготвено по поръчка на Фондация „Будителките“ и представено на конференцията „Как разказваме историите за насилие“ на 21 октомври 2026 г., потърсихме отговор. Екипът ни анализира близо 42 000 публикации в българските електронни медии за периода от 1 декември 2025 г. до 31 май 2026 г., както и над 750 материала в печатни и ефирни медии.
Резултатите очертават съществено противоречие: темата присъства устойчиво в медиите, но важна информация за контекста, превенцията и възможностите за подкрепа често остава на заден план.
Какво показват данните?
Много публикации, но ограничен разговор за причините
Първото, което установихме, е мащабът на медийното внимание. За шест месеца регистрирахме над 20 000 публикации по всяка от двете теми – домашно насилие и насилие срещу деца. Но големият обем невинаги е равнозначен на задълбочено отразяване.
При анализа на десетте най-широко отразявани казуса 92,44% от материалите са посветени изцяло на конкретния случай и неговото развитие. Сам по себе си този показател не доказва липса на обществен контекст, но качественият анализ разкрива повтаряща се тенденция: журналистическото внимание често остава концентрирано върху инцидента, разследването и съдебните процедури, вместо да постави въпроси за причините, превенцията и институционалната отговорност.
Показателен е съдебният процес за убийството на Евгения Владимирова. Той генерира 703 публикации – повече от два пъти над следващия най-отразяван случай в групата за домашно насилие. Въпреки това значителна част от информационния поток остава фокусирана върху развитието на процеса.
При случаите на насилие срещу деца най-голям интерес предизвиква разкриването на скрити камери в 138-о училище в София, с 2325 публикации.
Кои случаи получават най-широко медийно отразяване?
Разликите в броя публикации са значителни. Те обаче не измерват тежестта на отделните случаи, а интензивността на медийното внимание към тях. Именно тук се появява важният въпрос: какво правят медиите с това внимание?
Когато заглавието се превръща в зрелище
Повече от половината анализирани заглавия – 56,92% – използват емоционално натоварен или сензационен език.
Тази практика не е ограничена до таблоидните издания. Емоционалният език присъства и в утвърдени медии, където драматичните формулировки, директните цитати и подробностите около насилието се използват като средство за привличане на внимание.
Анализът откроява няколко повтарящи се похвата: акцент върху шокиращи снимки и видеокадри, графични описания на насилието, драматични цитати и превръщане на личната трагедия в зрелище.
Това има значение, защото начинът, по който е разказана една история, определя и как аудиторията я възприема. Когато фокусът е върху сензацията, има риск насилието да бъде представено като необичаен инцидент, а не като проблем с по-широки обществени измерения.
Къде минава границата между обществения интерес и личното пространство?
Друга тревожна тенденция е начинът, по който се представят пострадалите. В 28,61% от анализираните материали тяхната самоличност се разкрива пряко или косвено. В 33,6% се наблюдава т.нар. „интимизация“ – използване на първи имена и умалителни форми, които създават привидна близост с пострадалия. В 38,13% присъстват прекомерни подробности около случая.
При съдебния процес за убийството на Евгения Владимирова например 93% от материалите използват само малкото ѝ име. В 62% от заглавията фамилията изобщо не присъства.
Още по-чувствителен е въпросът, когато става дума за деца. В един от анализираните казуси част от публикациите разкриват името на непълнолетно лице, а допълнителни подробности за местоживеенето правят идентифицирането му още по-лесно.
Това поставя въпрос, който далеч надхвърля журналистическия стил: доколко информацията, публикувана в обществен интерес, защитава хората, за които разказва?
Институциите говорят. Експертите остават на заден план.
Повечето публикации посочват източник на информация – 91,57%. Това е положителен показател за журналистическата практика. Но кои са тези източници?
В разпределението на използваните източници официалните представители на институции имат най-голям дял – 42,55%. Експертите и вещите лица представляват едва 4,45%.
Този дисбаланс помага да разберем защо медийният разговор толкова често се концентрира върху разследванията, обвиненията и съдебните решения.
Институциите предоставят информация за развитието на случаите, но невинаги обясняват по-широките механизми на насилието. Психолози, специалисти по детско развитие, социални работници и други експерти могат да дадат контекста, който превръща една новина в полезна обществена информация.
Изследването установява и добри практики. При отразяването на случая със скритите камери в 138-о училище част от медиите включват психолози и специалисти по детско развитие. Това показва, че по-задълбоченият подход е възможен дори при случаи с изключително висок обществен интерес.
Най-тревожното число в изследването е 0,42%
Сред всички показатели един заслужава особено внимание.
0,42% – толкова от анализираните публикации съдържат конкретни насоки за търсене на помощ или подаване на сигнал. 99,58% не предоставят такава информация.
Още по-показателно е, че всички установени примери за насочване към помощ са свързани с един казус за насилие срещу деца. При анализираните случаи на домашно насилие такава информация изобщо не присъства.
Това е повече от пропусната възможност. Медиите могат не само да съобщават за насилието, но и да предоставят информация за институциите, организациите и механизмите, чрез които пострадалите могат да потърсят подкрепа.
Подобна информация не изисква промяна в журналистическата позиция или отказ от критично отразяване. Тя изисква осъзнаване, че една публикация може да бъде прочетена и от човек, който преживява сходна ситуация.
Когато трагедията се превърне в политически разговор
Особено показателен е отделният анализ на случая около хижа „Петрохан“ и връх Околчица. Той е разгледан извън основната извадка от десет казуса заради сложния си характер и изключително широкия обществен отзвук.
При него наблюдаваме съществено различна медийна динамика. Таблоидните медии генерират 40,04% от публикациите, докато делът на легитимните източници е 26,69%. За сравнение, при общото отразяване на насилието срещу деца легитимните медии са водещи.
В 33,89% от публикациите по случая се споменават политици или политически партии. Същевременно делът на дезинформационните източници достига 5,17% при средно 1,86% за темата за насилието срещу деца.
Тези данни сами по себе си не доказват организирана информационна кампания. Те обаче показват как един чувствителен случай може да бъде въвлечен в политическо противопоставяне, при което вниманието постепенно се измества от въпросите за защита на децата, институционалната отговорност и превенцията.
Това е още един пример защо не е достатъчно да измерваме само броя публикации. Важно е да разбираме и кой разпространява информацията, как я представя и кои теми получават най-голяма видимост.
Какво означава всичко това за българската медийна среда?
Изследването не показва, че българските медии пренебрегват домашното насилие и насилието срещу деца. Напротив – тези теми получават значително и устойчиво внимание.
Открихме и примери за отговорна журналистика, включително материали, които поставят отделни случаи в контекста на законодателни промени, институционални пропуски и необходимостта от превенция.
Но общата картина разкрива няколко структурни слабости:
- Сензационните заглавия остават широко разпространени.
- Личните подробности често изместват общественозначимите въпроси.
- Институционалните източници доминират, докато експертните гледни точки присъстват сравнително рядко.
- А информацията за търсене на помощ почти напълно отсъства.
Това не е просто въпрос на журналистически стил. Начинът, по който медиите представят насилието, влияе върху общественото разбиране за проблема, върху отношението към пострадалите и върху възможността да се води смислен разговор за превенция.
И тук се връщаме към началния въпрос.
42 000 публикации са много. Но ако голяма част от тях ни разказват какво се е случило, без да ни помагат да разберем защо и какво може да се промени, информационният обем сам по себе си не е достатъчен.
Защото отговорното отразяване не се измерва единствено с броя новини. То се измерва и с контекста, който предоставяме, с хората, на които даваме думата, и с информацията, която оставяме на аудиторията.
За изследването
Анализът е изготвен от Sensika по поръчка на Фондация „Будителките“, с финансовата подкрепа на Фондация „Лъчезар Цоцорков“.
Използвана е платформата за медиен мониторинг на Sensika, която обхваща 14 174 новинарски страници и блогове, 66 вестника и списания, 14 телевизионни канала и 2 радиостанции.
Докладът съчетава количествен мониторинг на медийното отразяване със задълбочен качествен анализ на десет водещи казуса и отделно разглеждане на случая около хижа „Петрохан“ и връх Околчица.
Резултатите бяха представени на конференцията „Как разказваме историите за насилие“, организирана от Фондация „Будителките“ и Асоциацията на европейските журналисти – България.
